Учителката по литература в гимназията разправяше, че писането е 10 процента талант и 90 процента работа... Имайки предвид фактът, че последният ми пост беше през май месец, аз съм си още на 10-те процента. Имам извинение, обаче- на 14-часов работен ден в Щатите не ти остава много време или мозъчен капацитет да напишеш дори собственото си име.

Бригадата ми свърши края на август и започнах с курсовете в университета. Когато взимаш финитна математика и обикаляш цял град всяка седмица минимум по два пъти освен да си напишеш името над есетата за предаване с крайна дата вчера, друго не ти остава.

А пък през есеннитеваканции и уикенди осем месечната ми сестра запълваше много успешно времето от ставане до лягане с бебешки каши, пеене на песнички и гонитба между въглавници.

Мда, по-горните аргументи са определено валидни. И определено не помагат за развитието на блога, писателските ми умения и дисциплината ми като цяло.

Така че ето ме отново- този път решена да намеря половин час на седмица да напиша нещо глупаво с надеждата, че по някое време и нещо умно ще се вмъкне. Защото имам да казвам толкова много неща- от лятото, от есента, от лекциите, семейството и сърцето ми. А последното точно в момента има нужда от право на глас. 

До скоро :) 

И едно ново стихотворение
 
Завръщането на илюзиите

Отново се впускам във думите

Във сънища с четка рисувани

И звънват разпалено струните

на призраци дълго бълнувани.

 

И пак се предавам на мислите

Разпалени в срички неистинни

Сълзите забравени, чистите

Са ясни, красиви, измислени.

 

Завръщам се в свят от съмнения

Създаден срещу всяка истина

Завръщат се мрачни вълнения

от всяка реалност пречистени.

 

Отново се впускам във думите

Рисувам илюзии всякакви

И плачат обидени струните

На реалностите в душата ми.