"Надеждата е нещо хвърковато, което се загнездва в душата"- Емили Дикинсън



Човешката надежда е изумително създание- колкото и пъти дадена ситуация да се повтори, надеждата винаги ще търси различен край. Колкото и пъти да бъде разочарована, тя пак ще вярва, че нещо може да се промени.

Понякога се питам- какво кара едно човешко същество да си причинява едно и също нещо отново и отново само с надеждата че ще стане по-различно, по-добре? Нима след като веднъж се удариш в скала отиваш да се удариш втори път, вярвайки, че ще боли по-малко? Не - ти се отдалечаваш от скалата, заобикаляш я и търсиш друг път. 

Но тъй като обикновено житейските ни ситуации са повлияни от хора, а не от неодушевени предмети, ние безумно очакваме нещо да се промени. Отново и отново се връщаме до скалната пътека, падаме, удряме се, боли ни и си мислим- следващият път ще е по-различно.

Защото надеждата в промяната върви неотлъчно до вярата ни в хората- онези, които правят тази същата надежда така необоснована. 

Ние вярваме, че даден човек ще се промени, че ще стане по-добър и ще спре да ни наранява. А всъщност, математически погледнато, шансовете едно човешко същество да се промени са забележително ниски. Веднъж възпитан в дадена среда, израснал по определен начин и възприел някакво мислене, човек защитава със зъби и нокти вярванията си. Било то и грешни. Просто защото са негови... 

Така че шансовете ако един човек ни е наранил да не ни наранява втори път са по-скоро в сферата на фантазията.

Но ако си безнадежден оптимист и вярваш, че другия ще се промени, то ти ще защитаваш вярата си със същия плам и безкомпромисност, с който и този срещу теб те наранява. Защото това е неговото виждане за нещата. Защото това е твоята надежда за него. 

Понякога обаче надеждата не е плод на оптимизъм, а на желание. Онова, безумното, нелогичното и себеразрушаващо желание нещата да са по-различни отколкото са в действителност. Не надежда, а копнеж те водят обратно до скалната пътека - копнеж онази скала да се е превърнала в ароматно цвете. И колкото повече се разочароваш, толкова по-силно искаш да не си разочарован и толкова по-често се връщаш назад. При същите ситуации, при същите хора, при същите болки. 

Понякога това желание е продукт на любовта ти към дадена личност и неспособността ти да приемеш че тя, личността, е способна да те нарани. Или да нарани някой друг.

И така, оплетен в капана на любовта си към даден човек
ти желаеш той да спре да наранява,
вярваш в способността му да се промени

... и се връщаш при него, надявайки се да не повтори грешката си. 

А надеждата, както вече отбелязах, е доста нефункционална единица.

Чудя и се на Емили Дикинсън, която толкова много я превъзнасяше някога. Да, надеждата може и да е хвърковата и да се загнездва в душата, но душата, приела надеждата, рискува да остане завинаги неспособна да лети, наранена от призраците, които посещава отново и отново. 

надеждата е "някой да се промени и да не повтаря грешката си".
Ние самите понякога се считаме за недостойни за обичта на въпросния човек.. Толкова "високо" го виждаме...

Но съм напълно съгласна, че надеждите в призраци губят ценното ни житейско време.

По-ценно е да се опитваме да търсим нови пътища за спасяване на нечия душа /ако примерно родители се борят за детето си - престъпниик.../

но най-рядко като че ли си струва да се борим "някой да ни обикне". Може да се борим да ни опознае, и толкова! Когато ни познава, и за него пак не представляваме нещо особено - би трябвало да намерим сили да си тръгнем.

Не казвам че е лесно - даже е доста трудно.

Но това ни подсказва че на "престола" в сърцето си сме сложили обичта и уважението на Един човек - който и да е той. Който и да е той, това си прилича на идолопоклонство...